Прочетен: 9556 Коментари: 9 Гласове:
Последна промяна: 01.04.2009 23:52
Имало едно време едно момче и едно момиче. Тя обичаше да се разхожда. Той също обичаше да се разхожда. Харесваше им да го правят заедно. Защо това се случи само веднъж, надали някой от тях може да обясни…
„Важно е качеството, не количеството…”
Харесваше й как той я наричаше…единственo той успяваше по някакъв начин да докосва и другата в нея. Различаваше кога коя от двете е, но не я караше да се чувства като два различни човека. Беше една, неговата една.
Той знаеше ли го? Тя знаеше ли го? Може би и двамата го знаеха, но понякога за да си признаеш нещо е нужно време.
А те имаха ли време?
Изведнъж времето спря.
- Подари ми светлина, за да прогледна отново… Искам да рисувам, подай ми тебеширите и ме повдигни малко…искам да нарисувам усмихнат облак на небето, облак, който да не плаче…
Изведнъж той изчезна – тя не знаеше къде е той, кога ще си дойде обратно…Изведнъж се оказа, че той повече няма да се върне…
Беше минало твърде много време, от както той беше напуснал своя свят…твърде много време, от както беше чакал тя да се появи…твърде малко време, за да се убеди, че това е именно тя.
Заваля дъжд.
„Още плачещи облаци…”
- Аз съм бял празен лист с избили капчици сълзи…
- Не, само така си мислиш, от дъжда е…
„Искам да се върнеш…”
* * * * *
Спомените те връхлитат отведнъж. Не питат…
„От време на време се сещам за времето, което прекарахме онзи следобед и разни такива неща. Странен филм, нали? Сега не мога да ти кажа повече…”
Валя седмица, две, а може би месец…
„ Във връзка с онова, което ти бях казвал за разходката…мисля си,че бих искал да съм ти нещо повече от сродна душа… Знаеш ли, имам копие на нощното шкафче, на онова, което ми беше написала и когато се сетя за теб го прочитам веднъж…”
Кога времето има значение? Когато броят на слънчевите дни е повече от този на неслънчевите, на дъждовните дни?
- Весела Коледа!
„…моята пияна душа е по-тъжна от всички мъртви коледни елхи по света…”
- Честита Нова година!
Тя не се опитваше да го разбере, защото разбирането носи и много болка. Искаше просто да го превъзмогне. Бързо. Просто. Лесно и без да остават следи този път. Можеше ли?
„…чувствам се странно, надявам се, че не е проблем…”
Усещане…изплъзващото се чувство, че си нужен… Пухена самота.
- Купи ли си боички, за да рисуваш цветя?
- …и пастели също…
- Кога ще ми покажеш твои картини?
- …когато дойде моментът…
- ……
Накрая винаги има един въпрос „ И какво?”.
Не, тя определено не можеше, нямаше и да може.
Усилието да го забрави всъщност я караше да си го спомня.
„Нощна птица или нощна пеперуда?”
- Ей, момиче, ако продължаваш така ще ти скъсам всичките уши!
- Сладки мечти…
- … и целувки!
„Липсва ми разходката за днес, но искам да ти пожелая сладки сънища от облачето ми на третия етаж…”
Можех да летя…
- Какво ще кажеш за нощна разходка и след това да отидем в „Рая”?
- Няма да мога днес…
- Е, раят без теб няма да е същият…
- Разкажи ми приказка…
- Имало една време, ох, тази вечер…ангелите са в ада на работната нощ, скучаещи и самотни…
- .. а писателките витаят в пустинята, чакайки дъжда да дойде…и… Фантазия, използвай я.
- …и?И до утре? И докато свят светува? И винаги ще има утре? И успешна година? И фантазията ми свършва?! И прегръдки? И целувам те…както само аз мога…
„ Внимавай със сърцето, то най-боли..”
Дъжд от спомени. Спомени и дъжд. Без него. Без нея. Две хиляди километра.
„И какво?”
* * * * *
Небето се заоблачи… побързах към къщи, за да ти подаря от своите слънчеви лъчи…защото исках този ден да бъде специален. Позвъних и мислех, че щом отвориш вратата ще получа усмивка, идващо право от душата. Вълнувах се, трепереха ми даже краката… Ти отвори, видя ме, каза „Остави”. Почувствах се нахален…Та кой съм аз…та на слънцето слънчеви лъчи да подарявам…
* * * * *
„Искаше ми се просто да ми го беше казал по-рано.. Защо не го направи?”
Мълчание. Незададен въпрос. Неизказан отговор.
- И какво?
„Дори и най-дългото пътешествие започва с първата стъпка”
Сезон на скрита тъга. Сезон на явна тъга. Сезон на истеричен смях, много шоколад с лешници, лъжи,лъжи…Дъжд от сълзи, притворени подпухнали очи. Сезон, в който слънцето е лампичката на отворения прозорец.
„ Моля те, скрий ме от собствените ми сетива!”
Всички глухи мечти, всички недовършени планове….Пауза.Стоп.
* * * * *
Сънена трева, покрита с нежна роса.
Капки удавена нежност,
Разтварящ се с спомен в настъпващото утро. Хлад. Бурята дебнеше.
За една история трябват двама…
Само не и отново…
Заваля.
Дните спират ли?
* * * * *
Понякога имах нуждата просто някой случаен човек да ми се усмихне, за да ми напомни, че съм там и съществувам…
* * * * *
Харесва ми да протягам ръце нагоре към облаците…да се надигам на пръсти, за да съм по-близо до тях..хубаво.. не защото ще се чувствам като птичка или защото ще лежа на меко…не ще бъда в рая на белия захарен памук..Белият вълшебен захарен памук, от който порастват крилца…Но вие какво разбирате, нямате крила, нито пък имате очи…
Ха, той ми се усмихна. Ще отида да се запозная с него…
* * * * *
Запознах се с едно момиче. Дали това е тя?
* * * * *
- Липсваш ми във всичко…
„Истината е парче лед в лимонадата”
Без теб няма време.
„Времето минава…”… без теб… Без теб дори и в рая вали…
Тази жажда да вярвам, която у мен е по-силна и от душата ми, никога няма да секне. Ще се върнеш, нали?
„Ние хората представляваме една форма, форма, която трябва да бъде изпълнена, за да бъде функционална, истинска, себе си… за да не бие на кухо. Защо всички стоим празни и чакаме някого? Няма кой да ни изпълни…няма кой…само ние…а ние чакаме, празни, самотни и кухи… заглъхнат стон.”
Ще се върнеш, нали?
- Пие ми се амарето…
„ Мирисът на горчиви бадеми винаги напомняше съдбата на невъзможната любов.”
* * * * *
„По-добре да страдаш, от колкото да причиниш страдание”.
* * * * *
Тя изпи доброволно течността в шишенцето, чийто етикет с надпис беше забравен дори и от вечността, но навярно там е пишело „болка и тъга”. Каква ирония! Тя се надяваше, че това ще бъде спасението за нейната душа. Е, явно и в този случай надеждата ще умре предпоследна… Горките човеци… Винаги посягат към лекарствата, за да се отърват от болежките си…А само, ако знаеха как стоят нещата в действителността… Горките, горките, горките жалки хора!
Хипнотизирана вървя,
Кървя,
Пътя си изгубих,
Душата си убих…
Глух удар.
Намерили момичето паднало в стаята си. С отворени очи… и протегнати ръце сякаш е чакала някой да се върне.
Поздрави :)
01.06.2009 23:19
05.06.2009 21:37
20.06.2009 14:06
На евентуални следващи въпроси също отговарям :)
Поздрави
27.06.2009 00:13
