На Мария…

От Мария-Елена…

Обичам ръцете й…

Нищо, че повече са ме били, от колкото галели. Обичам ги. Само гледайки ги можеш да разбеш колко е преживяла през този живот…

Помня,че когато беше на около 65, беше модерно да си боядисваш косата с индиго, или поне сред тях… Да, ходеше със синя коса. Тогава се радвах, че не е ярко розова. А сега, сега е просто бяла, пазеща спомена за онази буйна и гъста коса.  Липсва ми да я виждам с шапките, които носи…и тази нейна коса…

До скоро сякаш нямаше бръчки. После изведнъж се появиха или аз просто пораснах и започнах да гледам с друго око на хората около мен… И бръчките й, и тях ги обичам, защото всяка има своите истории. Искам един ден и аз да имам толкова за разказване.

Обичам ината й, волята й…

Толкова е силна. Голяма рядкост е да я видиш да плаче, ако изобщо я видиш. Най-вероятно ще си останеш само с подсмърчането й и онзи особен поглед, който ще те накара да си помислиш - „по-добре щеше да бъде, ако просто се беше разплакала”.

Но най-често ще я слушаш да се смее, особено в часовия пояс 17 h – 20 h. Тогава са сериалите й. И друго може да чуеш тогава, но затова трябва да ни дойдеш на гости.

Адреса го знаеш, нали?

На звънеца пише сем. Обретенови, да, не е моята фамилия. Но това е друга история, но ти и това го знаеш.

Запомни сами името – Мария.

Да, точно, и нейното име нося. Но това също  е друга история…знаеш.

Мария Обретенова – отиди й на гости. Сега мен ме няма и сигурно й е самотно. А тя обича да говори, знаеш ли… Има какво да ти разкаже и покаже. Може и някоя персийка приказка да ти прочете. Когато бях малка, така ме прилъгваше да заспя следобед.

Отиди, не е нужно да й носиш нещо, тя всичко си има, но няма с кого да си говори.

Отиди, заради мен.

Поговори с нея, заради мен.

Кажи й, че я обичам.

Не знам дали го е чувала някога. Не знам дали й ще й го кажа някога. Но ти й го кажи, заради мен.

Отиди, а после ми разкажи.

Адреса го знаеш…