Прочетен: 1279 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 27.02.2009 23:21
„Хей, какво правиш? Нима мислиш, че можеш да скриеш лицето си в нощта? Приятелите ти знаят какъв си, познатите знаят, родителите ти знаят, дори съседите ти. Аз знам. Аз, х, той, тя, то, ние, вие, те… Уравнението не излиза. Има едно неизвестно. Ти. Кого заблуждаваш? До кога? Не ти ли омръзна цялата тази суета? Не ти ли омръзна да се будиш сутрин с избили капчици пот по челото? Не ти ли омръзна да се насилваш да запомняш пред кого коя роля си играл? Питам те – не ти ли?” – гласът на моя разум, на моя ангел-хранител, на моята съвест, на по-добрата ми половинка, както искате го наричайте. За мен това няма значение. Друго беше по-важното – той не спираше, преследваше ме навсякъде, където и да съм, с когото и да съм, каквото и да правя. Влудяваше ме. Успешно. Първият път, когато го чух си помислих,че това е колегата, който седеше до мен. Що за дързост, помислих си тогава и побързах да отговоря. На кого ли? Бях изгледан странно. „Добре ли си?” – беше последвалата реакция. „Да,да,да…аз просто…бях се замислил..”. Да, да, добре съм, може би имам просто температура, изморен съм от работа, последните седмици бяха тежки. Малко почивка, разнообразие, филми, книги, вино, жени…. щях да съм като нов. Бях добър в тези неща и сега щях да се погрижа добре за себе си. Така си мислех тогава, но не и сега. Сега всичко е по-различно. Много по-различно.
„Хей, какво правиш? Нима мислиш, че можеш да скриеш лицето си в нощта? Приятелите ти знаят какъв си, познатите знаят, родителите ти знаят, дори съседите ти. Аз знам…Кого заблуждаваш?....”
- Не знам, но знаех едно – този път нещата нямаше да се оправят просто с малко почивка, филми,книги,вино и жени. Случаят беше различен…
* * * * *
Стоя на ръба. Не, не, не съм на ръба на пропастта. Намирам се на ръба на един бял куб. С 5 стени. Шестата – капакът, покривът, тавана, горната част или както пожелаете да я наречете, липсва, за да може това, което се намира вътре в този куб все пак да си припомня, че съществува небе и че то е синьо, че има облаци и че те са бели, че има слънце и че то е жарко, че има луна и че на нея има кратери и толкова. Това беше уреденият и измислен свят на много хора. На онези хора, които не са замислят толкова какво има около тях, а просто живеят за себе си, за това да имат, колкото се може повече,защото това им е достатъчно. За тях щастието, смисълът и целта на целия им живот се състои в това. Те отдавна са забравили, че съществува реалност извън този куб. Може дори да са забравили като цяло за куба. Онези хора – онзи аз. Да, аз също живеех там преди и ми беше хубаво, определено ми беше много хубаво! Хубаво, докато един ден не се подхлъзнах. На обелка от банан. Мислех си,че това се случва само по филмите, по анимациите или дори в книгите. Това беше абсурдна ситуация. Да се подхлъзнеш на банан – „ха –ха”. Е да, ама се случи. На мен. Заради тази обелка започна всичко. Мамка й на обелката! Кой в днешно време си хвърля обелките от банани по улицата? Вярно, че според една от теориите произлизаме от маймуните ( поклон пред дълбоко уважавания Дарвин), но все пак… Тази обелка… Ще я запомня! С нея започна всичко и с нея завърши всичко. Да живее началото! Много пъти се опитвах да си спомня или поне да си представя как точно се случи всичко онова след обелката. Така и не успях. Единственото, което помня или по-скоро единственото, което разбрах със сигурност,че се е случило и то заради болките в главата, беше това,че подхлъзвайки се на обелката от банан, съм вирнал крачета и съм се проснал като безпомощна буболечка, удряйки си главата в тротоара. Тъй като човекът е продукт като всичко останало, с определен срок на годност, а аз приличах на нещо захвърлено и ненужно – никой не ми обърна внимание. А и все пак това беше животът в куба. Егоцентриците бързаха за някъде, бяха твърде заети, за да ме забележат. Не знам колко време съм прекарал така – като мухлясали остатъци от храна на тротоара. Важното е,че все пак в един момент си отворих очите и тогава видях…Слънцето. За първи път то не беше просто жарко, жълто с оранжеви, червени или бенбени оттенъци. Случаят беше различен…
* * * * *
След като за първи път видях слънцето по нов начин, започнах да виждам и много други неща. Започнаха и гласовете. Каквото и да правех, вече сякаш беше невъзможно да се върна към предишния си уж безгрижен начин на живот.
„Всичко е временно – любов, изкуство, планетата земя, те, ти… Особено ти.”
Започнах да сънувам, един и същи сън. Непрекъснато - нощ в куба, мъж с тъмна роба и качулка на главата, с изтрито лице – без очи, уши, нос, уста – лишен от всякакви сетива, застанал непосредствено до една от стените на куба, напипва я с ръце, навежда се и започва, отново, опипвайки с ръце да търси нещо. Едва забележима усмивка, изправя се, в ръката си държи клонка. Приближава се до стената, изпъва ръка и очертава нещо по нея. Врата. Щом е готов, оставя клонката на земята, побутва нарисуваната врата, тя се отваря, той излиза. Вратата се затваря и след миг очертанията й вече са изчезнали.
Всяка нощ, след този сън се чувствах все по-изморен и все по-изморен, и по-изморен…. Защо трябваше всичко да е толкова по-различно от преди? Исках си старото подобие на живот.
* * * * *
Подухва лек вятър. За първи път от много години насам разбирам какво означава времето да е спряло за теб. Стоя на ръба, на ръба на белия куб. Стоя и не знам колко време е минало. Стоя и мисля за живота си, мисля си за това как започна всичко, как свърши всичко, как започна нещо ново. Мисля си…за вятъра. Колко хубаво нещо било то вятъра. Не знам дали някога досега го бях усещал. Стените на куба предпазваха от всичко лошо, което съществува отвъд идеалния живот, който водехме. Всичко извън тези „бели” граници е било отречено от някого много отдавна… Но на мен вятърът ми харесва, а след като той ми харесва дали няма да има и други неща извън куба, които ще ми харесат? Дали аз не съм един нормален човек с усмирителна жилетка, затворен в един луд свят, или е обратното? Вятърът е хубаво нещо. Мисля да остана тук до сутринта, да видя за първи път как изгрява слънцето. Вече така и така се опитвам да спя, колкото се може по-малко, за да не сънувам отново онзи сън. Да, така ще направя, а утре сутринта ще видя какво има извън куба. А сега ще послушам вятъра…. Със притворени очи ще отправя поглед към далечината, там където уж е тъмнината… Какво ли крие тя? Седейки сам със себе си го чух отново:
„Хей, какво правиш? Нима мислиш, че можеш да скриеш лицето си в нощта? Приятелите ти знаят какъв си, познатите знаят, родителите ти знаят, дори съседите ти. Аз знам. Аз, х, той, тя, то, ние, вие, те… Уравнението не излиза. Има едно неизвестно. Ти. Кого заблуждаваш? До кога? Не ти ли омръзна цялата тази суета? Не ти ли омръзна? Питам те – не ти ли?”
Омръзна ми.
* * * * *
Това, което се случи след това постави край на живота ми и даде началото на нещо ново, по-хубаво.
* * * * *
„Омръзна ми,да, омръзна ми! Чуваш ли ме? Не искам да живея така!” – не знам как, но някак си успях да го изкрещя на един дъх. Това беше един дългоочакван, дълго потискан вик, чието време явно бе дошло. Едва ли имаше кой да ме чуе…бяхме само аз и вятърът. И тогава получих отговор - „ Фиииииууууууууу…..”.
* * * * *
Някои биха го нарекли еднозначен отговор, някои биха го нарекли буря. Аз ще го нарека съдба, а и как иначе – да се родиш, да съществуваш 32 години, да вярваш,че всичко е идеално, докато една обелка от банан не ти отвори очите, да продължаваш да отричаш истината, накрая да повярваш, да пожелаеш да минеш от другата страна и тогава да духне вятър и ти да паднеш от високо на земята… Ами мамка му.
Въпреки описаните събития по-горе се убедих в няколко неща – небето не е синьо, облаците не са бели, слънцето не е жарко, на луната има и друго освен кратери, животът не може да е идеален, ако мислиш,че твоят е, то значи не си жив и още нещо - всичко на този свят е временно. Вашият живот,техният живот, моят живот. Особено моят живот. Но този случай е различен. Убедих се.
