Няма и да пиша скоро, сега само ще мисля, ще ме вали дъжд, докато изстрелвам въпроси във въздуха, които няма да получат своя отговор и ще чета...ще търся себе си, защото се изгубих за пореден път, между много пътища, по които се опитвам да вървя...
Да, затова ще чета и дано някъде между редовете намеря и себе си, и отговорите на въпросите си...защото ми се иска да има значение...всъщност...
Затова нека поздравя всички, включително и себе си с едно много красиво стихотворение на любимия ми Фотев...приятно четене и..размисли...
Понякога по-много се обичахме...
Понякога по-много се обичахме,
понякога по-малко, а понякога,
когато ти заплакваше в ръцете ми,
живота ми приличаше на щастие.
Луната мълчаливо ни преследваше.
Рисуваше телата ни по пясъка.
Ний правехме какво ли не - понякога
наистина приличахме на влюбени.
Но пясъка изтече от косите ни
и се завърна помежду ни въздуха.
Естествено е във такива случаи
усмивката ми малко да е стъклена.
Естествено е във такива случаи
усмивката ми малко да е стъклена.
Естествено е да потърся хората.
Да се разтворя в тяхното съчувствие.
Да им изплача болката си с някакво
забравено и скрито удоволствие...
(Аз мога да разплача и дърветата,
и птиците и бронзовите бюстове,
но докага ще ни сближава болката
и много ли е трудно да сме искрени?)
И затова ще се усмихна някак си.
Усмивката ми ще е малко стъклена.
Уплашено ще питам - и безмилостно
луната и дърветата, и себе си,
наистина ли ние бяхме влюбени?
Наистина ли ти си мойто щастие,
или в нощта приличаше на щастие?
Тогава ще напиша неочаквано
най-истинското си стихотворение,
най-хубавото... Като тебе
хубаво.
И толкова далечно - като теб.
23.07.2009 12:11
Марина