Не съм писала от доста време.
Няма и да пиша скоро, сега само ще мисля, ще ме вали дъжд, докато изстрелвам въпроси във въздуха, които няма да получат своя отговор и ще чета...ще търся себе си, защото се изгубих за пореден път, между много пътища, по които се опитвам да вървя...
Да, затова ще чета и дано някъде между редовете намеря и себе си, и отговорите на въпросите си...защото ми се иска да има значение...всъщност...

Затова нека поздравя всички, включително и себе си с едно много красиво стихотворение на любимия ми Фотев...приятно четене и..размисли...
Понякога по-много се обичахме...

Понякога по-много се обичахме,

понякога по-малко, а понякога,

когато ти заплакваше в ръцете ми,

живота ми приличаше на щастие.

Луната мълчаливо ни преследваше.

Рисуваше телата ни по пясъка.

Ний правехме какво ли не - понякога

наистина приличахме на влюбени.

Но пясъка изтече от косите ни

и се завърна помежду ни въздуха.

Естествено е във такива случаи

усмивката ми малко да е стъклена.

Естествено е във такива случаи

усмивката ми малко да е стъклена.

Естествено е да потърся хората.

Да се разтворя в тяхното съчувствие.

Да им изплача болката си с някакво

забравено и скрито удоволствие...

(Аз мога да разплача и дърветата,

и птиците и бронзовите бюстове,

но докага ще ни сближава болката

и много ли е трудно да сме искрени?)

И затова ще се усмихна някак си.

Усмивката ми ще е малко стъклена.

Уплашено ще питам - и безмилостно

луната и дърветата, и себе си,

наистина ли ние бяхме влюбени?

Наистина ли ти си мойто щастие,

или в нощта приличаше на щастие?

Тогава ще напиша неочаквано

най-истинското си стихотворение,

най-хубавото... Като тебе

хубаво.

 

И толкова далечно - като теб.

отново се върнеш към писането, започни оттук: "...ще търся себе си, защото се изгубих за пореден път, между много пътища, по които се опитвам да вървя...". Защото е добре казано.

Отдавна не бях чела нещо толкова истинско, без да е префърцунено или твърде детинско. Много стойностно и силно стихотворение.

Марина