Доста често се чувствам се  като пясъчна пустиня, по която са останали дълбоки следи. Пустиня, забравила що е дъжд. Една самотна пустиня, забравена дори от него - вятърът така желан, способен единствен да премахне онези следи. Да, аз съм просто една пустиня, застинала под ярките слънчеви лъчи, които сякаш с всеки изминал ден правят следите все по-дълбоки. Въпреки всичко това някъде, наоколо витаеше необезпокоявана непрекъснатата вяра в появата на дъжд...

     Това е нещо като кратко описание на моя живот, на начина, по който обстоятелствата се стичаха, а картинките скучно се нареждаха. Но аз знаех и бях твърдо убедена,че има нещо някъде там, което обичам, защото е непознато, защото никога не съм имала възможността да го докосна. Цветето в пустинята, което не е кактус. Моята вяра за дъжд.

     Често сънувах перфектната снимка. На нея - перфектните хора с перфектни усмивки, които бяха истински. Сънувах го и всеки ден се убеждавах, че всичко, което макар и да мога да докосна е по-неистинско от моя перфектен илюзорен сън. Това ме караше да вярвам в него. Той беше повече от действителност или щеше да бъде. Реших да чакам, а до тогава да залъгвам усещанията, да мамя емоциите, но въпреки това да не бъда с маска. Усещайки студа, възкликвах, ”Колко е топло!”. Унасях се в непрегледния мрак, за да бъда по-близко до звездите, където всъщност се случват сънищата. Толкова невъзможно, но същевременно толкова истинско, толкова близко, стига само да затвориш очи. Аз затварях очи... Така пустинята започна да чака, гладна за усещания.

     Къде беше Малкият принц, с когото можех да споделя всичко?

А жаркото слънце наблюдаваше ли, наблюдаваше ли, докато един ден не заплака.

Това беше семенцето посято цвете, беше моят дъжд, моята утеха, че надеждите никога не са напразни. Не знаех какво да му кажа, как да му благодаря. В живота няма субтитри. Затова реших просто да отворя душата си и то само да прочете какво пишеше върху сърцето ми...

     „Хаосът беше моят живот и това ме прави щастлива. Вярвах в приказките без край, в осъществяването на мечтите и абстрактните понятия.

Исках да намеря този, с когото ще продължа да танцувам след като музиката е спряла отдавна. Но това беше едно „вярвах” ,едно „искам”. Само по себе си незначещо нищо. Понасящо се във въздуха като един цигарен дим – нагоре, нагоре, докато бъде забравено. До появата на следващото... Всичко беше така, докато веднъж случайно не затворих очи, което представляваше всъщност едно ново начало, една нова, току-що отворена страница. Ти навлезе в моя живот, без дори да ме попиташ, но беше толкова естествено и се случваше толкова безпрепятсвено като да се спуснеш по течението.

Харесваше ми да си говоря с теб за всичко онова, което е било вече свършило преди още да е започнало, за солената захар, за бялото черно, за омразната любов, за радостната тъга, за ярката звезда до слънцето през деня, за ярката сянка през тъмната нощ, за сълзите, които са били избърсани преди да са потекли по бузите, за нещата, които и двамата чуваме, а другите не. Убеждаваше ме, че животът не е вафли, а мисълта за тях, защото представата за всичко е по-хубава преди да се сблъска с реалността. Разхождахме се често през лилавата мъгла и гонехме различни ухания, докато не ни връглети дъгата преди дъжд. Чаках да ми подарят топла снежинка, да ме заведат в марципанената къщурка накрай замръзналото езеро. Вярвах, че ще има кой да ме хване за ръка и да ми каже „хайде да се спуснем по дъга!”. Споделих го с теб, а ти просто се усмихна и ми каза, ”Аз виждам дъга в очите ти и това ми е достатъчно. Хайде да си купим цветни тебешири и да нарисуваме по небето облаци с цветя!”.

От твоята уста всичко звучи толкова лесно, простичко и по детски наивно изпълнимо. И аз вярвах. Рисувахме толкова много и накрая се изморихме. Легнахме на поляната с маргаритки, които сами си бяхме нарисували и мечтахме, докато не заспахме... Тогава усетих как един малко нахален слънчев лъч ме галеше по бузата...Отворих очи... Да, не, дали?!

     Натиснах копчето на мишката и ти написах писмо – първата стъпка към нашето запознанство. Аз не те познавах, нито ти мен. Но още в първия момент знаех какво ми предстои с теб. Оставаше само ти да ми подариш този ден...”.

     Слънцето спря да чете и ме попита, „Но всичко това, така хубаво... Какво се случи? Защо се превърна в пустиня?”.

В този момент духна вятър. Старите следи изчезнаха, но се появиха нови – историята на една нощна пеперуда, която се впусна в пламъците на огъня заради вродения си стремеж да следва светлината, за да срещне други пеперуди.

 

моля те, някак си.. разбери! Просто си ВЕЛИКА!!!
Как.. как... откъде ?? Кой го направи това? Не е за вярване!
Просто сякаш душата ти говори, а сърцето ти й диктува. Прекрасно въображение имаш. Невероятен човек си явно! Винаги имаш моята подкрепа!

с риск да се повторя от предишния ми пост:) това е най-красивото нещо, което съм чел:)