Постинг
26.04.2006 17:52 -
Бурята
Автор: oxxley
Категория: Други
Прочетен: 917 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 27.02.2009 23:23
Прочетен: 917 Коментари: 1 Гласове:
0
Последна промяна: 27.02.2009 23:23
Всеки път, когато вали...
Всеки път, когато си ти...
Мокро...
Като сън...Мокър сън,но не от онези,които искаш да продължат възможно най-дълго, а от другите мокри сънища, в които се давиш.Страх те е, студено е, сам си...
Мокро е...
Навън отново вали, няма те...
Капчиците тупват по детски върху покрива на колата и после образуват рекички, спускащи се нанякъде, навсякъде...
Няма те, мамка му
...
Излизам навън, тичам, крещя, продължава да вали, мокро е.Тичам, докато краката ми не се подгънат под тежестта на болката, на времето, на самотата.
Лежа на улицата, а същите онези капчици тупващи по детски, са като обезумели диви животни, гладни, гладни за моята душа, гладни за всичко онова, което е в мен...Те ще го погълнат и ще остана празен...Къде си?Мокър съм, студено ми е...Сигурно ще си остана тук завинаги...Мокър..и ще хвана плесен..Тялото ми ще се превърне в рай за всякакви бактерии, паразитчета, за всичко друго, но не и за теб.Страх ме е...
....
Събуждам се, опипвам се, очаквайки или да не напипам нищо или цялото ми тяло да е разядено.Странно.Всичко е там, не съм на улицата, а в леглото ми...
Поглеждам настрани, до мен лежи само Мечо Пух. "Колкото повече, толкова повече".Няма те, няма повече...
.....
Треперя, студ, страх...не мога, плаче ми се, чувствам се кух, празен, никой...
Плача, хлипам, издавам звуци и стонове, които накараха кучето на съседката ми да вие...Лежа на земята сгънат на топка, навън вали, вътре в мен вали, буря е, буря в летен предиобед.
Заспивам отново.Ходя по някакъв път, табелки съобщават, че до града остават 2 км.Започвам да тичам, вярвам, че ти си някъде там.
"Добре дошли в.."
Името на града е изтрито, табелката - ръждясала.Липсва ми само каубойският костюм и Енио Мориконе, за да заприлича всичко на разтичащ се американски уестърн.Аз съм бозав актьор, нямам за кого да се стрелям с мазни и потни мексиканци.Няма те...
Влизам в първото отворено заведение.Усещам застоелия мирис на прокиснала бира.Тъмно е, единствената светлина влизаше от вратата, през която влязох току-що, а тя току-що се хлопна..Някой ме дърпа, не искам...и аз се дърпам, не мога повече, страх ме е...аз съм бозав актьор, бозав човек, с разядена душа...Оставям се в ръцете им, които и да са те...Нямам дама на сърцето, няма защо да се боря,да се стрелям, не виждам, мрак, плача...отново, само вкуса на кръв, мокро е...
Явно един твърде амбициозен слънчев лъч е пробил облаците и сега нахално, минавайки през моя прозорец пада точно върху лицето ми.Отварям очи, но заслепен от него бързам да ги затворя.Пипам наоколо с лявата си ръка...Да, познатото легло, Пух, мамка му, как ме боли главата, устната ми е подута, очите подпухнали...Поне спря да вали, най-накрая..Изведнъж нещо започва да вибрира до мен, "Ало?", "След 3 часа съм си у дома.Едва ли се радваш, че ще ме видиш, защото знам, че не ти липсвах, но..както и да е.Направи ми вечеря, гладна съм, а и ти нося подарък..".
Въздъхнах...Може би не съм бозав актьор, имам си дама, за която да живея
в този пореден летен следобед...
Бурята отмина...
Мокро е...
Всеки път, когато си ти...
Мокро...
Като сън...Мокър сън,но не от онези,които искаш да продължат възможно най-дълго, а от другите мокри сънища, в които се давиш.Страх те е, студено е, сам си...
Мокро е...
Навън отново вали, няма те...
Капчиците тупват по детски върху покрива на колата и после образуват рекички, спускащи се нанякъде, навсякъде...
Няма те, мамка му
...
Излизам навън, тичам, крещя, продължава да вали, мокро е.Тичам, докато краката ми не се подгънат под тежестта на болката, на времето, на самотата.
Лежа на улицата, а същите онези капчици тупващи по детски, са като обезумели диви животни, гладни, гладни за моята душа, гладни за всичко онова, което е в мен...Те ще го погълнат и ще остана празен...Къде си?Мокър съм, студено ми е...Сигурно ще си остана тук завинаги...Мокър..и ще хвана плесен..Тялото ми ще се превърне в рай за всякакви бактерии, паразитчета, за всичко друго, но не и за теб.Страх ме е...
....
Събуждам се, опипвам се, очаквайки или да не напипам нищо или цялото ми тяло да е разядено.Странно.Всичко е там, не съм на улицата, а в леглото ми...
Поглеждам настрани, до мен лежи само Мечо Пух. "Колкото повече, толкова повече".Няма те, няма повече...
.....
Треперя, студ, страх...не мога, плаче ми се, чувствам се кух, празен, никой...
Плача, хлипам, издавам звуци и стонове, които накараха кучето на съседката ми да вие...Лежа на земята сгънат на топка, навън вали, вътре в мен вали, буря е, буря в летен предиобед.
Заспивам отново.Ходя по някакъв път, табелки съобщават, че до града остават 2 км.Започвам да тичам, вярвам, че ти си някъде там.
"Добре дошли в.."
Името на града е изтрито, табелката - ръждясала.Липсва ми само каубойският костюм и Енио Мориконе, за да заприлича всичко на разтичащ се американски уестърн.Аз съм бозав актьор, нямам за кого да се стрелям с мазни и потни мексиканци.Няма те...
Влизам в първото отворено заведение.Усещам застоелия мирис на прокиснала бира.Тъмно е, единствената светлина влизаше от вратата, през която влязох току-що, а тя току-що се хлопна..Някой ме дърпа, не искам...и аз се дърпам, не мога повече, страх ме е...аз съм бозав актьор, бозав човек, с разядена душа...Оставям се в ръцете им, които и да са те...Нямам дама на сърцето, няма защо да се боря,да се стрелям, не виждам, мрак, плача...отново, само вкуса на кръв, мокро е...
Явно един твърде амбициозен слънчев лъч е пробил облаците и сега нахално, минавайки през моя прозорец пада точно върху лицето ми.Отварям очи, но заслепен от него бързам да ги затворя.Пипам наоколо с лявата си ръка...Да, познатото легло, Пух, мамка му, как ме боли главата, устната ми е подута, очите подпухнали...Поне спря да вали, най-накрая..Изведнъж нещо започва да вибрира до мен, "Ало?", "След 3 часа съм си у дома.Едва ли се радваш, че ще ме видиш, защото знам, че не ти липсвах, но..както и да е.Направи ми вечеря, гладна съм, а и ти нося подарък..".
Въздъхнах...Може би не съм бозав актьор, имам си дама, за която да живея
в този пореден летен следобед...
Бурята отмина...
Мокро е...